Какво би станало, ако училищата не са вече училища?

„Училището не е училище. То е мястото, където се ражда гражданският идеал“.

Някъде из нета веднъж се натъкнах на определението, че училището е място, където хората „се учат да водят живот на безкористна служба в името на обществото; където намираме пътеката към целомъдрието, подчинявайки вродения личен интерес като индивиди на интересите на обществото за общото благо“.

Ако звучи малко като някакви празни и наивно-идеалистични приказки и надежди, помислете за алтернативата. Трудно е да се каже, че учениците си трошат краката, за да влязат в класната стая, където да научат несвързани факти, които те ще сдъвчат и след това ще изплюят върху разни стандартизирани тестове. Твърде много им е скучно, като прескачат през обръча на образованието, защото все още използват транспортири като инструменти за проекция.

Липсата на цел – помислете за всички пъти, когато сте питали някой учител с въпроса: „За какво някога ще използвам това?“ – дава на учениците твърде малко смисъл да не напуснат училище. Ако учениците наистина завършат гимназия и евентуално университет, твърде много от тях не знаят какво искат да правят с остатъка от живота си, защото никога не им се е налагало да приложат това, което учат, за да се справят с предизвикателствата на реалния, на живия живот. Всичко това може да се промени, ако учениците, студентите, родителите, обучаващите, бизнесът, правителствените институции и неправителствените организации се обединят, за да направят училището място, което основно действа като ресурс на познание, достъпен за всички.

От тази гледна точка училищата биха могли да станат хипер-локални. Училищната общност например би могла да се опита да се справи с проблеми на конкретната местна общност, независимо какъв е нейния мащаб. Учениците биха могли да използват тогава своята изобретателност и уменията си за критично мислене, както и своите академични умения, за да се справят с истински проблеми от живота като отпадането от училище. После, когато дойде денят на дипломирането, един ученик няма просто да получи едно парче хартия, показващо, че е работоспособен. Вместо това, когато приключи официалното обучение, би получил най-високата възможна титла в едно свободно общество: гражданин.

Независимо дали тази идея ви харесва или не, ще се радваме да споделите Вашето мнение.

Автор: Емил Джасим

 

На снимката: „класна стая“ от училища „Витра“, за които ще пишем съвсем скоро.

4 thoughts on “Какво би станало, ако училищата не са вече училища?

  1. „Училището е мястото, където се ражда гражданският идеал“ – не е идеалистично, но изисква време и както пишеш по-долу – добра воля на цялото общество.
    Знаеш ли, всеки път, когато чуя да казват на учениците – а като излезете „навън“ или „в реалния живот“, последващата ми мисъл е – ааа, значи тук в училище не е реално. Ами не е, то е симулация на системата , в която ще влязат след 5-10 години. Работно време от-до, срокове, отчети, козируване по йерархичната стълбичка . Чудим се какво става с децата след онази възраст, когато всички са любознателни „защотковци“. Ние ли им убиваме желанието за познание? Може би …защото ние, учителите, сме част от (и работим за) сбъркана система- създадена да възпроизвежда един и същ социален модел.
    Приветствам инициатива ви и много се надявам да има дългосрочен ефект. Аз се опитвам тук да променя представата, но проблемът е, че има учители, за които „учителстването“ е просто работа, следване на учебна програма, инструкции, изпълняване на критерии (спуснати от някъде), счетоводство в края на годината. Като чуя „assessment for learning“ (?!) ,“ formative and summative assessment“ и все подобни пластични думи се питам не е ли очевидно, че проблема е в измерването на знанието. И изобщо, необходимо ли е да се измерва/тества/оценява?…
    Искаме децата да мислят „outside the box” , а всъщност голяма част от тези, които ги ‘обучават‘ се чувстват удобно в малките си кутийки…и най-страшното е, че измерват според техния габарит…
    Поздрави,
    Ели

    • А не смятате ли, че ако аз не измеря какво учниците са ми разбрали и дали изобщо са разбрали нещо от тематиката на уроците, аз изобщо няма да имам мерило за това дали ефектовно преподавам. Т.е. думата assessment не се отнася непременно за оценки в класическото разбиране на този термин. Мога да наблюдавам мълчаливо учниците си върху работата по дадена задача и пак да получа обратна връзка, пак да напрява оценка на себе си и на тях.

  2. Въпросът е как да пренесем подобен положителен опит и тук? До каква степен може да бъде реализуемо в България и най-вече, кой може да си го позволи? Ако аз искам да отворя най-модерното училище в България и дори то да е с обществено финансиране, дори да намеря изначални грантове, сигурна ли съм, че това училище няма да фалира именно поради факта, че твърде иновативно? Децата са готови и искат промяна, но дали обществото е? Намирам се в Ню Йорк на обучение отнясящо се до използването на новите технолологии в образователния процес и абсурдната реалност е че в понеделник се връщам в училище, в което дори няма интернет покритие!?

  3. Много хубаво начинание! Браво! Иска ми се да се прави повече за мотивирането на българските ученици. Като казвам мотивиране имам в предвид да покажем съществото на всяка отделна професия.Наприме на желаещите да станат лекари да е задължително да работят като санитари в Пирогов , за да са сигурни , че наистина искат да са лекари. Това ще може да стане с доброволчески програми , които липсват.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>