Какво прави един проект „оригинален“?

Всеки си мисли, че проектно-базираното учене (ПБУ) има нещо общо с „оригиналното“ учене. Но не всеки е съгласен какво означава това.

Отговорете на следния въпрос:

Кой от тези проекти може да се нарече оригинален?

а) Учениците учат за застрашените видове в своя регион и вземат мерки за опазването им, реализират и кампания, за да информират обществото, работят по възстановяването на ареала и комуникират с местните власти;

б) Учениците съставят календар с картинки и информация за застрашените видове, който те продават по време на обществено събитие преди зимната ваканция, и даряват парите на природозащитна организация.

в) Учениците играят ролята на учени, които трябва да отправят препоръки към природозащитна организация за това как да защитят застрашените видове в различни екосистеми по света.

За всички пуритани по отношение на оригиналността един проект не е точно оригинален, освен ако не е в реалния свят и не е свързан директно с животите на учениците и истинските проблеми на техните общности. По този модел, избор „а“ със сигурност има връзка и може би „б“, но не и „в“. Все пак си мисля, че отговорът е „г) всички изброени“.

Има подвижна скала за оригиналност в ПБУ, която се движи от „неоригинален“ през „донякъде оригинален“ до „напълно оригинален“.
„Неоригинален“ означава, че работата, която учениците вършат, не съвпада с вида работа, вършена в света извън училище или не е предназначена да има какъвто и да е ефект, освен постигането на някаква академична цел. Един неоригинален проект ще включи вида задача, която се дава на учениците по принцип: да съставят есе, да направят плакат или модел, да напишат и презентират доклад за книга, или да направят презентация на PowerPoint на тема, която те са разработили. Извън училище няма никакъв интерес към работата на учениците, никой всъщност не използва това, което създават, и работата, която вършат не е това, което хората вършат в реалния свят.

„Донякъде оригинален“ означава, че учениците вършат работа, която симулира дейности и постига резултати, които наистина се случват в света извън училище. В проект, който е „донякъде оригинален“, учениците могат да играят роля (като в избор „в“): учени, инженери, съветници на президента или уеб дезайнери, които са поставени в сценарий, който отразява какво може да се случи в реалния живот. Или пък учениците могат да създадат продукти, които въпреки че не са използвани в реалния свят, са подобни на такива, които хората наистина биха могли да използват.

„Напълно оригинален“ значи, че учениците вършат работа, която би могла да е съвсем истинска или пък такава, която оказва директно влияние или е от полза в реалния свят. „Реалният свят“, между другото, може още да е самото училище, което си е съвсем истинско място за учениците. В тези проекти избори като „а“ и „б“ учениците могат да проповядват или защитават дадена кауза; да вземат мерки за подобряването на своята общност; да извършват услуги за някого; да създадат физически артефакт, за да покажат, разпространят или споделят своите собствени идеи по темата по различни начини.

Един проект може да бъде оригинален по 4 начина, някои от които могат да се комбинират.

1. Проектът задоволява реална нужда в света извън класната стая или продуктите, които учениците създават, са използвани в реалния свят.

Например:

  • Учениците предлагат проекти за нова игрална площадка в парка наблизо;
  • Учениците планират и изпълняват чистене на околната среда в своята общност;
  • Учениците създават уебсайт за книги, които младите хора харесват;
  • Учениците действат като консултанти на местния бизнес, като го съветват за това как да увеличи продажбите си сред младите хора.
  • Учениците развиват план за разрешаване на конфликтите в своето училище.

2. Проектът се фокусира върху проблем или тема, които са актуални за живота на учениците – колкото по-директно, толкова по-добре – или за проблем, който е често срещан в света възрастните, в който учениците скоро ще навлязат.

Например:

  • Учениците създават мултимедийни презентации, които изследват въпроса „Как създаваме и губим приятели?“
  • Учениците учат физика, като изследват въпроса „Защо не падам от моя скейтборд“?
  • Учениците от отрядите/отборите със специални задачи трябва да изследват възможните ефекти от климатичните промени върху техните общности и да препоръчат действия, които могат да бъдат предприети.
  • Учениците решават дали тяхната страна трябва да се меси в конфликт в друга държава, който създава хуманитарна криза.

3. Проектът създава сценарий или симулация, която е реалистична, макар и да е измислена.

Например:

  • Учениците са попитани през 1859 г. от настоятелството на българската църква в Цариград „Св. Стефан“  дали трябва да се обявява независимостта на българската църква;
  • Учениците действат като архитекти, които трябва да проектират театър, който да поема максимален брой хора, като им се дадат ограничения за достъпната земя, цена, сигурност и т.н.;
  • Учениците играят ролята на съветници в ООН от името на държава, която тъкмо е свалила диктатор и иска съвет за това как да създаде демократичен ред в страната си;
  • Учениците препоръчват коя планета в нашата Слънчева система трябва да бъде изследвана от следващата космическа сонда, докато се състезават за финансиране от голяма и богата организация, например НАСА;
  • Учениците са попитани да дадат идеи за ново ТВ риалити шоу, което образова зрителите по научни теми като еволюционната биология и геоложката история на Земята.

4. Проектът включва инструменти, задачи или процеси, използвани от възрастните в реални ситуации и от професионалистите в тяхната месторабота. Тези критерии за оригиналност могат да се свържат с всички посочени по-горе примери.

Например:

  • Учениците, които изследват физиката, която стои зад карането на скейтборд тестват различни повърхности за скорост, като използват научния метод и инструменти, с които боравят учените;
  • Учениците, които изследват проблема как печелим и губим приятели правят проучвания, анализират данни, записват видео интервюта и използват онлайн редакторски инструменти, за да сглобят своите презентации;
  • Учениците действащи като съветници към ООН по въпроса за възникващата демокрация анализират съществуващите конституции, пишат официални доклади и изказват някакви препоръки.

Убеден съм, че напълно оригиналните проекти са често най-силни и ефективни, защото са много ангажиращи за учениците и им позволява да се чувстват значими за своя свят – колкото повече от тях, толкова по-добре. Но ако още не можете да стигнете там, не си мислете, че се проваляте на теста за оригиналност в своите проекти. Малко е все пак по-добре от нищо!

Автор: Емил Джасим
снимка: Ученици обсъждат прорект в училище „Витра“, Швеция.

Какво би станало, ако училищата не са вече училища?

„Училището не е училище. То е мястото, където се ражда гражданският идеал“.

Някъде из нета веднъж се натъкнах на определението, че училището е място, където хората „се учат да водят живот на безкористна служба в името на обществото; където намираме пътеката към целомъдрието, подчинявайки вродения личен интерес като индивиди на интересите на обществото за общото благо“.

Ако звучи малко като някакви празни и наивно-идеалистични приказки и надежди, помислете за алтернативата. Трудно е да се каже, че учениците си трошат краката, за да влязат в класната стая, където да научат несвързани факти, които те ще сдъвчат и след това ще изплюят върху разни стандартизирани тестове. Твърде много им е скучно, като прескачат през обръча на образованието, защото все още използват транспортири като инструменти за проекция.

Липсата на цел – помислете за всички пъти, когато сте питали някой учител с въпроса: „За какво някога ще използвам това?“ – дава на учениците твърде малко смисъл да не напуснат училище. Ако учениците наистина завършат гимназия и евентуално университет, твърде много от тях не знаят какво искат да правят с остатъка от живота си, защото никога не им се е налагало да приложат това, което учат, за да се справят с предизвикателствата на реалния, на живия живот. Всичко това може да се промени, ако учениците, студентите, родителите, обучаващите, бизнесът, правителствените институции и неправителствените организации се обединят, за да направят училището място, което основно действа като ресурс на познание, достъпен за всички.

От тази гледна точка училищата биха могли да станат хипер-локални. Училищната общност например би могла да се опита да се справи с проблеми на конкретната местна общност, независимо какъв е нейния мащаб. Учениците биха могли да използват тогава своята изобретателност и уменията си за критично мислене, както и своите академични умения, за да се справят с истински проблеми от живота като отпадането от училище. После, когато дойде денят на дипломирането, един ученик няма просто да получи едно парче хартия, показващо, че е работоспособен. Вместо това, когато приключи официалното обучение, би получил най-високата възможна титла в едно свободно общество: гражданин.

Независимо дали тази идея ви харесва или не, ще се радваме да споделите Вашето мнение.

Автор: Емил Джасим

 

На снимката: „класна стая“ от училища „Витра“, за които ще пишем съвсем скоро.

Оценяването по шестобална система е истински олдскуул и не е готино*

*олдскуул – жарг., букв. старата школа; използва се, за да обозначи нещо морално остаряло и очевидно извън времето си (бел. на авторите)

Център за образователни инициативи вижда два основни проблема, свързани с предложените в Проекта за закон за предучилищно и училищно образование инструментариум и философия на оценяването.
От една страна това е липсата на възможност за реално оценяване и стратификация на учениците в класа според показаните от тях знания и умения. От друга страна продължава да няма разписани критерии по предметите какви знания и умения водят до определена качествена и количествена оценка, което означава, че учителят ще продължава да бъде принуден да оценява учениците негативно –  т.е те няма да получават оценка според това, което знаят, а според това, което не знаят.

И двата проблема в крайна сметка реферират до реалното запазване на т.нар. „шестобална” система за оценяване в предложения проект за закон. Това означава, че според чл. 118, ал. 2 учителите имат право да оценяват с положителни оценки „среден“, „добър“, „много добър“ и „отличен“. Всъщност положителните оценки биха отговаряли на система за оценяване, която е по-правилно да наречем „четирибална“. Причината за това е, че обхватът на оценката „среден“ е от 3,00 до 3,49, на „добър“ – от 3,50 до 4,49, на „много добър“ – от 4,50 до 5,49, а на „отличен“ – от 5,50 до 6,00. Всички тези цифри ни казват едно – пълен обхват от 1 единица на положителни оценки реално имат само оценките– „добър“ и „много добър“. Оценките „среден“ и „отличен“ всъщност са само половинки, тъй както вече стана ясно, че съдържат само по 0,50 стотни. Изводът, до който стигаме е, че всъщност министерството ни налага да унифицираме максимално децата, защото най-често получаваните оценки са „добър“ и „много добър“. Все пак ни се струва, че всеки си дава сметка, че оценката „добър 4,45“ не е равна на „добър 3, 52“.  Как да мотивираме някой да се старае повече, при условие че просто трябва някак да „добута“, да „изтика“ оценката си до 3, 50, за да бъде някъде в една имагинерна златна среда? От друга страна отрицателната оценка „слаб 2“ има обхват цяла 1 единица и никой не намира разлика в оставения празен лист, сравнен с листа, на който има знания, но не достатъчно за положителна оценка. Т.е. отношението към отрицателната оценка в този закон не мотивира учениците или учителите към по-високи резултати, защото в крайна сметка винаги се стига до една получавана или давана усреднена оценка, която хем задоволява всички, хем всеки мечтае за повече.

Тук се появява вторият сериозен проблем: какви са принципите, които следва да ръководят оценяването? Оценяването е социална дейност, неразривно свързана с процеса на обучение, от който тя е важна част и като такава следва да бъде справедлива и позитивна. Към момента обаче, действащите фисофия и инструментариум налага да бъде оценявано незнанието, а не  знанието на ученика.  Така към негативния модел се добавя и невъзможноста на системата да гарантира справедливо оценяване поради заложената неспособност да проследява и оценява процеса на натрупване на знание и умение. Шестобалната система тръгва от презумпцията, че всички ученици имат оценка „отличен 6,00“ в началото на изпитването, а учителят следва да отнема от тази оценка с липсата на едно или друго. Така празният лист е равен на някакви показани знания, защото ние всъщност отдавна, отнемайки от тази отлична оценка, сме установили, че знанията „не стигат“. Но въпросът е за какво не стигат? Защото в повечето системи на оценяване положителната, т.е. валидната оценка е с долна граница 50 %. А ние сме дълбоко убедени, че има разлика между 0 %, 20 % и 40 %. Често пъти усилията, които полага един ученик, за да повиши знанията си от 10 до 42% е по-голямо като усилие, което много добрият ученик извършва, за да стане отличник. Вярваме, че всяко знание трябва да бъде поощрявано, а това не може да бъде възможно с настоящата система на оценяване. Също така вярваме, а и настояваме да има стандарт за тези 50%, така че да знаем къде знанието преминава в заната на полижителната оценка, а къде все още не достига и с колко не достига.

Сега обаче се появява въпросът какво оценяваме и как? По две причини: Първо – проектозаконът предвижда съвсем правилно да бъдат оценявани не само знаията, но и уменията на ученика. Но как да стане това в рамките на шестобалната система? Каква част от оценката, например, „много добър” се пада на знанието и каква на умението?  Къде е балансът и върху кое е акцентът? На тези въпроси отговор нямаме. И второ – как да поставяме оценки, щом няма ясни критерии? Всъщност единствените въображаеми критерии са т.нар. държавни образователни изисквания и стандарти. Според тях е напълно ясно какво трябва да се учи, колко часа трябва да се учи, какъв материал трябва да се учи и дори как трябва да се учи. Но никой не казва как трябва да се оценява наученото. С други думи тези държавни образователни изисквания не отразяват какво и колко трябва да знае един ученик в пети клас, примерно по история. Ние твърдим, че по всички предмети, без никакво изключение, трябва да има много ясно разписани критерии за оценяване на знанията и на уменията, и ясно да бъде определено от МОНМ кое колко „струва“.

Иначе оценяването остава субективно, нереално, изключително свито (поради свития обхват на положителните оценки).

От Питагор до Сергей Игнатов или Lex longa vita brevis

Докато четях  новия проектозакон за образованието,  се сетих за мъдрата мисъл на Питагор, че не е по-голям геометър този, който може да начертае по-голяма окръжност.  Всеки, който подобно на мен е вкусил от  този текст,  със сигурност ще разбере какво имам предвид.  И като казах Питагор си припомних, че все пак между него и министъра на образованието Сергей Игнатов има нещо общо и това е темата Египет. Но докато земята на Нил е довела единия до формулирането на кратката, но ясна и безсмъртна „питагорова теорема”, другият като че ли е готов да обезсмърти името си с  необятния като нубийската пустиня и също толкова сух, ялов и пълен с недоразумения текст, наречен „ проектозакон”.

Извод първи:  Дължината на текста на закона не гарантира неговото качество. Това е един от случаите,  в които количествените натрупвания не водят до качествени изменения. Още древните римляни са постановили, че законът трябва да бъде dura, а изкуството longa. Твърдостта на закона е това, което гарантира неговото качество. Твърдостта, разбирана като приложимост!!! Колкото по-дълъг е даден закон, толкова по-чуплив, неприложим и с възможности за заобикаляне е той.

Извод втори:  Проектът  за закон е илюстрация на неспособността да се върви от общото към частното. Голяма част от текстовете спокойно могат да станат текстове на наредби, правилници…Например, разпоредбите на Раздел VIII Завършване на клас, етап и степен на образование. Разбирам идеята, но може ли това да влиза в закон! Ами ако не сработи или се нуждае от корекции?  Всъщност целият законопроект е в този дух.

Извод трети: В този закон няма нищо ново и именно поради това е политически изгодно да бъде приет.  И сигурно ще бъде, защото с него нищо няма да се промени, т.е. няма опасност от голяма каша. Това ще бъде поредният текст, потънал в блатото, до което е докарано образованието.  Учителите няма да усетят нито жилото, нито меда от закона. В пространството ще остане остатъчният  вкус на някаква реформа, която скоро всички ще забравят, защото няма да има с какво да я запомнят.

Цветан Цветански