Бетовен живее в Холивуд

Мина времето когато  учителят по музика можеше да пусне  в час  „Лунната соната” и простичко да каже:  „Деца, това е гениалният немски композитор Бетовен!”  без страх, че някое хлапе би могло да възкликне: Ама Бетовен не беше ли куче? Днешният учител трябва да знае, че преди композитора Бетовен децата вече познават и обичат интелигентния и храбър домашен любимец Бетовен.  Всъщност примерът е една от много илюстрации за неравната битка, която образованието води с вездесъщите медии и холивудски митологии на постмодерното общество.  И винаги губи. Докога?  В същото време примерът ни показва и една от основните задачи пред съвременния учител –  да оправя кашата, която може да създаде съвременното свръхинформативно общество, в което Бетовен може да бъде и куче, и композитор, и сериен убиец, какъвто пример веднага ми хрумва с Ханибал.

Какъв да бъде съвременният учител и какво да очакваме от него, както и какво да очаква той от нас. Ще се радваме на всеки Ваш коментар!

Оценяването по шестобална система е истински олдскуул и не е готино*

*олдскуул – жарг., букв. старата школа; използва се, за да обозначи нещо морално остаряло и очевидно извън времето си (бел. на авторите)

Център за образователни инициативи вижда два основни проблема, свързани с предложените в Проекта за закон за предучилищно и училищно образование инструментариум и философия на оценяването.
От една страна това е липсата на възможност за реално оценяване и стратификация на учениците в класа според показаните от тях знания и умения. От друга страна продължава да няма разписани критерии по предметите какви знания и умения водят до определена качествена и количествена оценка, което означава, че учителят ще продължава да бъде принуден да оценява учениците негативно –  т.е те няма да получават оценка според това, което знаят, а според това, което не знаят.

И двата проблема в крайна сметка реферират до реалното запазване на т.нар. „шестобална” система за оценяване в предложения проект за закон. Това означава, че според чл. 118, ал. 2 учителите имат право да оценяват с положителни оценки „среден“, „добър“, „много добър“ и „отличен“. Всъщност положителните оценки биха отговаряли на система за оценяване, която е по-правилно да наречем „четирибална“. Причината за това е, че обхватът на оценката „среден“ е от 3,00 до 3,49, на „добър“ – от 3,50 до 4,49, на „много добър“ – от 4,50 до 5,49, а на „отличен“ – от 5,50 до 6,00. Всички тези цифри ни казват едно – пълен обхват от 1 единица на положителни оценки реално имат само оценките– „добър“ и „много добър“. Оценките „среден“ и „отличен“ всъщност са само половинки, тъй както вече стана ясно, че съдържат само по 0,50 стотни. Изводът, до който стигаме е, че всъщност министерството ни налага да унифицираме максимално децата, защото най-често получаваните оценки са „добър“ и „много добър“. Все пак ни се струва, че всеки си дава сметка, че оценката „добър 4,45“ не е равна на „добър 3, 52“.  Как да мотивираме някой да се старае повече, при условие че просто трябва някак да „добута“, да „изтика“ оценката си до 3, 50, за да бъде някъде в една имагинерна златна среда? От друга страна отрицателната оценка „слаб 2“ има обхват цяла 1 единица и никой не намира разлика в оставения празен лист, сравнен с листа, на който има знания, но не достатъчно за положителна оценка. Т.е. отношението към отрицателната оценка в този закон не мотивира учениците или учителите към по-високи резултати, защото в крайна сметка винаги се стига до една получавана или давана усреднена оценка, която хем задоволява всички, хем всеки мечтае за повече.

Тук се появява вторият сериозен проблем: какви са принципите, които следва да ръководят оценяването? Оценяването е социална дейност, неразривно свързана с процеса на обучение, от който тя е важна част и като такава следва да бъде справедлива и позитивна. Към момента обаче, действащите фисофия и инструментариум налага да бъде оценявано незнанието, а не  знанието на ученика.  Така към негативния модел се добавя и невъзможноста на системата да гарантира справедливо оценяване поради заложената неспособност да проследява и оценява процеса на натрупване на знание и умение. Шестобалната система тръгва от презумпцията, че всички ученици имат оценка „отличен 6,00“ в началото на изпитването, а учителят следва да отнема от тази оценка с липсата на едно или друго. Така празният лист е равен на някакви показани знания, защото ние всъщност отдавна, отнемайки от тази отлична оценка, сме установили, че знанията „не стигат“. Но въпросът е за какво не стигат? Защото в повечето системи на оценяване положителната, т.е. валидната оценка е с долна граница 50 %. А ние сме дълбоко убедени, че има разлика между 0 %, 20 % и 40 %. Често пъти усилията, които полага един ученик, за да повиши знанията си от 10 до 42% е по-голямо като усилие, което много добрият ученик извършва, за да стане отличник. Вярваме, че всяко знание трябва да бъде поощрявано, а това не може да бъде възможно с настоящата система на оценяване. Също така вярваме, а и настояваме да има стандарт за тези 50%, така че да знаем къде знанието преминава в заната на полижителната оценка, а къде все още не достига и с колко не достига.

Сега обаче се появява въпросът какво оценяваме и как? По две причини: Първо – проектозаконът предвижда съвсем правилно да бъдат оценявани не само знаията, но и уменията на ученика. Но как да стане това в рамките на шестобалната система? Каква част от оценката, например, „много добър” се пада на знанието и каква на умението?  Къде е балансът и върху кое е акцентът? На тези въпроси отговор нямаме. И второ – как да поставяме оценки, щом няма ясни критерии? Всъщност единствените въображаеми критерии са т.нар. държавни образователни изисквания и стандарти. Според тях е напълно ясно какво трябва да се учи, колко часа трябва да се учи, какъв материал трябва да се учи и дори как трябва да се учи. Но никой не казва как трябва да се оценява наученото. С други думи тези държавни образователни изисквания не отразяват какво и колко трябва да знае един ученик в пети клас, примерно по история. Ние твърдим, че по всички предмети, без никакво изключение, трябва да има много ясно разписани критерии за оценяване на знанията и на уменията, и ясно да бъде определено от МОНМ кое колко „струва“.

Иначе оценяването остава субективно, нереално, изключително свито (поради свития обхват на положителните оценки).